Ascension ... or actually not?

Някои може и да познават поредицата "Колелото на времето" и ще разберат, какво аджеба е това. За останалите, които не са я чели с две думи става дума за една доста добра (макар и огромна) фентъзи поредица, която бих препоръчал на всеки, който обича да чете. Пред вид факта, че наскоро излезе последната (четиринадесета) книга от поредицата (макар и още да не е преведена) реших да публикувам нещо написано още, когато седмата беше новоотпечатана и още топла в ръчичките ми :) Това е как аз бих искал да завърши Последната битка - от мен за вас...

След хилядите пъти, които съм го правил стана без да го усетя. Съзнанието ми бе обгърнато от мрак. Мрак, разкъсван единствено от яркия светлик на единичен пламък, в който захвърлих всичките си страхoве, всички свои мисли и чувства, а след като пламъкът изтля остана само Празнотата. Едно безмерно нищо из което се рееше съзнанието ми защитено от всичко. От всичко освен от Сайдин - блясъкът му ме привличаше, както ме е привличал винаги, но той вече не беше мътен. Нямаше я вече покварата на Тъмния омърсяваща душата ми, нямаше я мръсотията оставяща вкус на гнило в устата ми в мига на Докосването. Отворих душата си за Верния извор и Единствената сила потече през мен - Силата, която върти Колелото на времето. Силата крепяща всички Светове, които могат да бъдат. - Сила да извърша всичко, което едно съзнание би могло да пожелае. Най-накрая бях стигнал до предела на възможностите си. Бях най-могъщото живо същество. Само Създателят би могъл да издържи на потока протичащ в момента през душата ми и все пак аз се потопих в този поток от светлина, от втечнен пламък и вековен лед. Докосването до Сайдин е едновременно живот и смърт - всичките ми сетива станаха хилядократно по чувствителни. Усещах миризмата на изгоряла плът от тъмния силует реещ се срещу мен над катранено черните склонове на Шайол Гул. Силует загърнат в мрак по-черен от всичко, загърнат в самата Сянка. Силует с кърваво червена маска и с очи от пламък. Силуетът на Шайтан - моят загубен брат, моята съдба, моята смърт. Усещах болката лееща се на вълни от тялото му, но тази болка не беше негова. Това бе болката на всички души, които той беше събирал през безбройните Векове в Гърнето на черната орис. Силата ми нашепна да ударя, но шепотът на Сайдин не е молбата на Сайдар. Думата на Сайдин е смъртта ти, освен ако не успееш да го победиш. Освободих съзнанието си и поведох поредната люта битка със своя съюзник, насочих Сайдин натам, накъдето исках по единствения начин, който съществува - показах му, че аз съм по-силният. Силата забушува в мен, както никога преди. В този момент имах мощта нужна да се върна назад и да попреча на самия Създател, имах силата да спра самото Сътворение въпреки волята на цялата вселена и пак се опасявах, че няма да е достатъчна за това, което трябваше да бъде сторено. В ръцете ми се появи меч, не мечът на Ламан, който Авиенда ми подари, а меч изкован от чист пламък, меч с леко закривено острие и три чапли. Една на дръжката, една на предпазителя и една ецвана в острието, мечът на баща ми. Имаше и известна ирония, защото с количеството от Единствената сила, което удържах в момента можех без особено усилие да срина планината, на която се намирахме, а съм сигурен, че Тъмния не би се и замислил да го стори, ако ще му даде и косъм предимство, но някак си избрахме да се случи така. Аз бях с меч в ръка, а той държеше черната си тояга - цялата чвореста и обгоряла

 И както е било преди, така стана отново. Отново Повелителя на Утрото се възправи срещу Принца на Мрака. Отново с меч в ръка застанах срещу мъжа в черни одежди и с очи от пламък, отново инстинктивно заех първа поза с високо вдигнат в очакване меч и с един крак във въздуха, но този път нещо се случи различно, когато Тъмния ме порази нямах време да ударя. Дойде и болката, болка, толкова силна че Празнотата се пръсна, но Сайдин остана. И когато смъртта ме застигна Шайтан се наведе до мен и прошепна в ухото ми "Отново победих, Луз Терин", а кръвта бликна от раните на хълбока ми - бликна по склоновете на Черната планина.
  И в този миг душата ми бе изгорена от пламъка на Сайдин, тялото ми се изправи, но съзнанието ми нямаше нищо общо с това, аз просто гледах някъде отгоре, когато устата ми промълви - " Не и този път, братко. Не и сега ". Чак тогава разбрах, защо шиенарците пожелават на падналите си братя да намерят покой в шепите на Създателя, защото в този момент Той се пресегна през мен и добави силата си към моята и Тъмния отново бе натикан в затвора си, но отново нещо бе различно. Този път нямаше печати, сега  да не излезе го пази нещо много по крехко, но за самия него много по недосегаемо от куендияр - моята кръв.
 
Всичко свърши отново бях просто Ранд Ал-Тор и никога повече Луз Терин Теламон, а сега ще ме извините, че прекъсвам разказа си, но съпругите ми ме чакат ...