Translate

понеделник, 1 декември 2014 г.


  Буквално трябва да погледна датата на последната си публикация за да разбера колко отдавна не съм писал нещо тук. Както бях писал в описанието пиша основно, когато съм емоционално афектиран и тъй като твърде рядко се случва да съм чак толкова щастлив обикновено пиша, когато съм чак толкова нещастен, както е и в момента. Напоследък не съм бил толкова зле, но всичко приключва, независимо дали е приятно или не.

 Апропо в момента съм смачкан, заради честно казано най-гадният избор, който ми се е налагало да правя до момента, но наистина всичко си има край и това също ще премине. За щастие и гадните моменти, преминават, точно както и добрите...

Я момент ... това да не е нотка на оптимизъм? От мен ? Доста нетипично, след като аз сам го казвам. Май наистина да станеш родител те променя. До преди две години от този избор щях да си сипя нещо доста силно (въпреки че принципно не пия) и да седна да мисля колко точно нечестен е светът и защо на мен ми се случват такива неща, а в момента честно казано макар и доста извън релси по-скоро имам някаква цел и нямам намерение сам да се вкарвам в дупка, от която се излиза доста сложно (личен опит - решиш ли, че си в депресия е доста по-сложно да се осъзнаеш, отколкото ако не си натрапваш депресията сам). Май-май тези 10кг ходещи усмивки в леглото в другия край на стаята имат доста по-сериозно влияние върху манталитета ми, отколкото предполагах, защото в момента чувствам отговорност, а не отчаяние.

И в този ред на мисли, я да отида да свърша нещо полезно, вместо да лея крокодилски сълзи на рамената на всички ви и да ви губя времето с проблеми, които в крайна сметка изобщо не ви засягат.

Благодаря Ви! Благодаря на тези от вас, които стигнаха до този ред, които ме познават достатъчно или им пука достатъчно за да разберат, че ще има и още нещо и да продължат да четат мрачните ми излияния. Нямам много, което да предложа, като благодарност и тъй като обожавам цитати ще ви дам един от любимите ми - един, който започва доста мрачно и завършва доста добре. а за тези, които ще се сетят от къде е - "За къде бързаш? Имам популация... :D" (Не обвинявайте много - цитирам го по памет)

  "To all things comes an end... We are no more, than a character in a story, our lives easily extinguished by an arrow or a stone.
 Turn the page and thousands die, and for what ? For the pride of two leaders, who are inexorably drawn together by the power of two swords and a mutual destiny?
 And when the Sword of Frost and Armageddon's Blade clash ... A blinding flash! Another turn of the page...
 The destruction brings earthquakes, volcanoes, floods and deaths uncounted ... and acts of bravery too. And just when it seems we are doomed we flip the page once more and countless fortunate refugees flee through portals into other worlds.
 Is this the end of our tale? No! We are the pawns of fate, there are still many pages to turn.
  And to all things comes a beginning...

неделя, 14 април 2013 г.

Някой Росен :) искаше да публикувам още нещо написано от не особено златните ми ръчички та реших да му дам аванта ...

Този път съм писал на английски (какво да се направя, като съм маймуна и понякога думите ми идват по-лесно я на английски, я на немски ...) и за тези, които не се разбират добре с езика  отгоре има преводач (за който смее да си пробва късмета с google translate, разбира се. Аз лично бих си потърсил някой да го преведе на ваше място)


Another night of nightmares brought back into my life. Memories of a past I wouldn't wish upon anyone to live once, not to speak of reliving every night when his soul leaves his body to travel the wastes Beyond.  That's the price of physical immortality you know - your soul is bound to your form, it cannot leave even if the time for that has come and is long past. Everything has a price - don't let anyone tell you different. And to be honest almost always that price is too damn high for something that in the end proves to be highly overrated.
I was a man once... I had love, laughs... I had a wonderful family and a wife I adored, but then the wheel turned, my love was taken along with all the happiness and I was left with dust. So I thought that if I lived forever I could grow above these things, above the pains of today whilst I had centuries of experience and I made a Faustian deal.
        I turned to sorcery, black magic, communing with spirits... all the wrong ones. The worst luck of mine was that a creature responded from beyond. It presented itself as a guardian of balance, told me of The Wheel of life and how balanced must be preserved and all souls must be brought back to the Wheel for cleansing before they can be put into another vessel and roam the world once more. The deal was simple - I would become the guardians hunter. I would seek souls who refuse to pour back into nothingness to be cleansed and take them back. In return I would be made immortal - My soul would be bound to this form only so even if i was slain it would come back and I would live again. Yes.. I received enormous power and it was fun the first couple of hundred years and then ... then I began to question myself. If I was immortal why should no one else be. Even a bigger question was if the guardian was in a position to judge who should live and who shouldn't because hell if I was ... So I sort of rebeled. I took the power that was given and made it my own but eversince my soul is trying to break free. I have no idea why my immortality wasn't taken - perhaps he can't or it's simply a punnishment but anyway each night my soul tears free of my body and tries to go where it should have been for a long time now. And then the memories begin...
        Another night of pain and of hope in the morning. Hope that it was for the last. And of despair the next night when the memories return. The memories of all the lives I've ended and of all the times my own has faded away like the shimmers in a pond. Of all the times I took a blade hoping for an end. And of all those times I've been brought back in even greater pain. To serve... again and again and again in this endless circle of Birth, Death and Rebirth. The purifying rythm of the universe ... or at least so I was told
        But now all this is at an end.
 I am to kill a God tonight. He has finally reached the bottom of his own downfall. All those eons with no one  to match your power, no one to keep you in check - even a god can be driven insane by that. Now he has become no different than the being he forged me into, no different than us vampires he so despises - a voracious parasite feeding on the pains and lives of others.
        The blade in my hand can cut Life itself. It surely is enough to kill Him. Will this end all life ... I don't know. And neither do I care.
    It will end His. And that is enough

Inspired by the Soul Reaver, Blood Omen & Legacy of Kain series

Роска, надявам се да си доволен ;)

четвъртък, 4 април 2013 г.

Седя си аз, пия си сайдер и си мисля "Homo, homini Lupus" ...

И след което започвам да се смея на себе си ...
Вълците нямат нищо общо с хората и като цяло за тях би било твърде неприемливо да се държат като нас... Вълк с подобно поведение би бил прогонен от глутницата си и оставен да се оправя сам. Вълците като цяло са безкрайно благородни животни... същества, при които обвързването трае до живот и при които индивида винаги е склонен на собствен риск за благото на общността. При глутница вълци в опасност (нападната от други хищници или по друг повод) най-старите един или два индивида изостават доброволно за да забавят нападателите и осигуряват време на другите да изнесат малките от леговището си. При човек обаче такава ситуация твърде рядко би изглеждала така. Хората мнооого обичаме да обясняваме колко високоморални същества сме, колко сме еволюирали и колко сме постигнали, но стигне ли се до някакъв проблем всъщност почти всички се държим по абсолютно идентичен начин. Започват едни заявления от рода на "Аз не беше..."; "Аз да, ама ти видя ли го Гошо какво направи..."; "То стана така, обаче ...".

Защо на хората им е толкова нужно да се нараняват един друг? Защо при положение, че не би извлякъл абсолютно никаква (или в краен случай напълно незначителна полза) човек е готов да пожертва някого другиго (Задължително друг, разбира се. Та нали ние самите сме толкова уникални и незаменими... Та нали ние самите движим цялото човечество напред... Ние сме толкова напредничави, че влачим останалите след нас - Дрън, Дрън, Ярина). Защо трябва да засипваме някой с помия за да си помислят хората, че ние самите блестим в сравнение? Идеята  не е да блеснеш, когато те сравняват с някой - целта на занятието е да блеснем сами по себе си. Да блестим когато сме сами в стаята - да блестим и когато ходим по улицата измежду толкова много други, когато много от тях са по-умни; по-богати; по-образовани ... тогава ние да блестим просто с факта, че сме по-морални - да, по-бедни, но защото не сме обрали никого и няма да го направим не защото не можем да измислим начин да ги направим, а защото не бихме си позволили. Да сме по-ниско образовани, защото така са се стекли обстоятелствата, но въпреки това сме изиграли картите си по най-добрия (включвайки "честен" в понятието "добър" защото за много хора тези неща не са задължително изискващи се) възможен начин и сме подсигурили ако не друго, то поне хляб и сирене на масата на семейството си за да има с какво да се нахраним и днешния ден.

Homo, homini Lupus? Ха! Ще ми се!

Стига вече съм ви натоварвал с моите брътвежи, че ще започнете да подскачате от сенки и да гледате другарчетата си накриво, а това ще бъде ефекта, който бих пожелал най-малко от всички ... А и ми свърши сайдера...

неделя, 3 март 2013 г.


Някои може и да познават поредицата "Колелото на времето" и ще разберат, какво аджеба е това. За останалите, които не са я чели с две думи става дума за една доста добра (макар и огромна) фентъзи поредица, която бих препоръчал на всеки, който обича да чете. Пред вид факта, че наскоро излезе последната (четиринадесета) книга от поредицата (макар и още да не е преведена) реших да публикувам нещо написано още, когато седмата беше новоотпечатана и още топла в ръчичките ми :) Това е как аз бих искал да завърши Последната битка - от мен за вас...

След хилядите пъти, които съм го правил стана без да го усетя. Съзнанието ми бе обгърнато от мрак. Мрак, разкъсван единствено от яркия светлик на единичен пламък, в който захвърлих всичките си страхoве, всички свои мисли и чувства, а след като пламъкът изтля остана само Празнотата. Едно безмерно нищо из което се рееше съзнанието ми защитено от всичко. От всичко освен от Сайдин - блясъкът му ме привличаше, както ме е привличал винаги, но той вече не беше мътен. Нямаше я вече покварата на Тъмния омърсяваща душата ми, нямаше я мръсотията оставяща вкус на гнило в устата ми в мига на Докосването. Отворих душата си за Верния извор и Единствената сила потече през мен - Силата, която върти Колелото на времето. Силата крепяща всички Светове, които могат да бъдат. - Сила да извърша всичко, което едно съзнание би могло да пожелае. Най-накрая бях стигнал до предела на възможностите си. Бях най-могъщото живо същество. Само Създателят би могъл да издържи на потока протичащ в момента през душата ми и все пак аз се потопих в този поток от светлина, от втечнен пламък и вековен лед. Докосването до Сайдин е едновременно живот и смърт - всичките ми сетива станаха хилядократно по чувствителни. Усещах миризмата на изгоряла плът от тъмния силует реещ се срещу мен над катранено черните склонове на Шайол Гул. Силует загърнат в мрак по-черен от всичко, загърнат в самата Сянка. Силует с кърваво червена маска и с очи от пламък. Силуетът на Шайтан - моят загубен брат, моята съдба, моята смърт. Усещах болката лееща се на вълни от тялото му, но тази болка не беше негова. Това бе болката на всички души, които той беше събирал през безбройните Векове в Гърнето на черната орис. Силата ми нашепна да ударя, но шепотът на Сайдин не е молбата на Сайдар. Думата на Сайдин е смъртта ти, освен ако не успееш да го победиш. Освободих съзнанието си и поведох поредната люта битка със своя съюзник, насочих Сайдин натам, накъдето исках по единствения начин, който съществува - показах му, че аз съм по-силният. Силата забушува в мен, както никога преди. В този момент имах мощта нужна да се върна назад и да попреча на самия Създател, имах силата да спра самото Сътворение въпреки волята на цялата вселена и пак се опасявах, че няма да е достатъчна за това, което трябваше да бъде сторено. В ръцете ми се появи меч, не мечът на Ламан, който Авиенда ми подари, а меч изкован от чист пламък, меч с леко закривено острие и три чапли. Една на дръжката, една на предпазителя и една ецвана в острието, мечът на баща ми. Имаше и известна ирония, защото с количеството от Единствената сила, което удържах в момента можех без особено усилие да срина планината, на която се намирахме, а съм сигурен, че Тъмния не би се и замислил да го стори, ако ще му даде и косъм предимство, но някак си избрахме да се случи така. Аз бях с меч в ръка, а той държеше черната си тояга - цялата чвореста и обгоряла

 И както е било преди, така стана отново. Отново Повелителя на Утрото се възправи срещу Принца на Мрака. Отново с меч в ръка застанах срещу мъжа в черни одежди и с очи от пламък, отново инстинктивно заех първа поза с високо вдигнат в очакване меч и с един крак във въздуха, но този път нещо се случи различно, когато Тъмния ме порази нямах време да ударя. Дойде и болката, болка, толкова силна че Празнотата се пръсна, но Сайдин остана. И когато смъртта ме застигна Шайтан се наведе до мен и прошепна в ухото ми "Отново победих, Луз Терин", а кръвта бликна от раните на хълбока ми - бликна по склоновете на Черната планина.
  И в този миг душата ми бе изгорена от пламъка на Сайдин, тялото ми се изправи, но съзнанието ми нямаше нищо общо с това, аз просто гледах някъде отгоре, когато устата ми промълви - " Не и този път, братко. Не и сега ". Чак тогава разбрах, защо шиенарците пожелават на падналите си братя да намерят покой в шепите на Създателя, защото в този момент Той се пресегна през мен и добави силата си към моята и Тъмния отново бе натикан в затвора си, но отново нещо бе различно. Този път нямаше печати, сега  да не излезе го пази нещо много по крехко, но за самия него много по недосегаемо от куендияр - моята кръв.
 
Всичко свърши отново бях просто Ранд Ал-Тор и никога повече Луз Терин Теламон, а сега ще ме извините, че прекъсвам разказа си, но съпругите ми ме чакат ...

неделя, 24 февруари 2013 г.

Някога отдавна в мрака на нощта дойде на моята врата, каза "Аз съм Някоя", поиска топлина. Приех я, дадох и частица от собствената си душа - тя трябваше да свети в мрака, да и дава топлина. Да зная тя е плаха светлина, но толкова си имам и това предлагам, но не ти повече поиска, защото Някоя си ти. Така да бъде - ще се мъча да ти дам - защо ли чудя се сега, но това е след години тегоба. Години по-късно аз седя предаден, обруган и единственото, което ще попитам е "Защо". А отговорът и е лесен, идва й естествено - без размисъл "Че как ще бъда отговорна? Не знаеш ли, че Някоя съм аз". Защо ли се опитвам повече да давам, отколкото аз сам съм преценил? Защо ли се раздавам, докато не остане нищичко за мен? Така и няма да науча - глупакът на света съм аз и вярвам в добрина. Посочих и вратата - да броди по пак по пътя и да търси топлина. Дали спи свита там някъде в мрака и сънува топлина или пък е намерила по-ярка от мойта светлина? А всъщност какво ли пък ме бърка аз имам за кого да светя и кой на мен да дава топлина...