Някой Росен :) искаше да публикувам още нещо написано от не особено златните ми ръчички та реших да му дам аванта ...

Този път съм писал на английски (какво да се направя, като съм маймуна и понякога думите ми идват по-лесно я на английски, я на немски ...) и за тези, които не се разбират добре с езика  отгоре има преводач (за който смее да си пробва късмета с google translate, разбира се. Аз лично бих си потърсил някой да го преведе на ваше място)


Another night of nightmares brought back into my life. Memories of a past I wouldn't wish upon anyone to live once, not to speak of reliving every night when his soul leaves his body to travel the wastes Beyond.  That's the price of physical immortality you know - your soul is bound to your form, it cannot leave even if the time for that has come and is long past. Everything has a price - don't let anyone tell you different. And to be honest almost always that price is too damn high for something that in the end proves to be highly overrated.
I was a man once... I had love, laughs... I had a wonderful family and a wife I adored, but then the wheel turned, my love was taken along with all the happiness and I was left with dust. So I thought that if I lived forever I could grow above these things, above the pains of today whilst I had centuries of experience and I made a Faustian deal.
        I turned to sorcery, black magic, communing with spirits... all the wrong ones. The worst luck of mine was that a creature responded from beyond. It presented itself as a guardian of balance, told me of The Wheel of life and how balanced must be preserved and all souls must be brought back to the Wheel for cleansing before they can be put into another vessel and roam the world once more. The deal was simple - I would become the guardians hunter. I would seek souls who refuse to pour back into nothingness to be cleansed and take them back. In return I would be made immortal - My soul would be bound to this form only so even if i was slain it would come back and I would live again. Yes.. I received enormous power and it was fun the first couple of hundred years and then ... then I began to question myself. If I was immortal why should no one else be. Even a bigger question was if the guardian was in a position to judge who should live and who shouldn't because hell if I was ... So I sort of rebeled. I took the power that was given and made it my own but eversince my soul is trying to break free. I have no idea why my immortality wasn't taken - perhaps he can't or it's simply a punnishment but anyway each night my soul tears free of my body and tries to go where it should have been for a long time now. And then the memories begin...
        Another night of pain and of hope in the morning. Hope that it was for the last. And of despair the next night when the memories return. The memories of all the lives I've ended and of all the times my own has faded away like the shimmers in a pond. Of all the times I took a blade hoping for an end. And of all those times I've been brought back in even greater pain. To serve... again and again and again in this endless circle of Birth, Death and Rebirth. The purifying rythm of the universe ... or at least so I was told
        But now all this is at an end.
 I am to kill a God tonight. He has finally reached the bottom of his own downfall. All those eons with no one  to match your power, no one to keep you in check - even a god can be driven insane by that. Now he has become no different than the being he forged me into, no different than us vampires he so despises - a voracious parasite feeding on the pains and lives of others.
        The blade in my hand can cut Life itself. It surely is enough to kill Him. Will this end all life ... I don't know. And neither do I care.
    It will end His. And that is enough

Inspired by the Soul Reaver, Blood Omen & Legacy of Kain series

Роска, надявам се да си доволен ;)

Седя си аз, пия си сайдер и си мисля "Homo, homini Lupus" ...

И след което започвам да се смея на себе си ...
Вълците нямат нищо общо с хората и като цяло за тях би било твърде неприемливо да се държат като нас... Вълк с подобно поведение би бил прогонен от глутницата си и оставен да се оправя сам. Вълците като цяло са безкрайно благородни животни... същества, при които обвързването трае до живот и при които индивида винаги е склонен на собствен риск за благото на общността. При глутница вълци в опасност (нападната от други хищници или по друг повод) най-старите един или два индивида изостават доброволно за да забавят нападателите и осигуряват време на другите да изнесат малките от леговището си. При човек обаче такава ситуация твърде рядко би изглеждала така. Хората мнооого обичаме да обясняваме колко високоморални същества сме, колко сме еволюирали и колко сме постигнали, но стигне ли се до някакъв проблем всъщност почти всички се държим по абсолютно идентичен начин. Започват едни заявления от рода на "Аз не беше..."; "Аз да, ама ти видя ли го Гошо какво направи..."; "То стана така, обаче ...".

Защо на хората им е толкова нужно да се нараняват един друг? Защо при положение, че не би извлякъл абсолютно никаква (или в краен случай напълно незначителна полза) човек е готов да пожертва някого другиго (Задължително друг, разбира се. Та нали ние самите сме толкова уникални и незаменими... Та нали ние самите движим цялото човечество напред... Ние сме толкова напредничави, че влачим останалите след нас - Дрън, Дрън, Ярина). Защо трябва да засипваме някой с помия за да си помислят хората, че ние самите блестим в сравнение? Идеята  не е да блеснеш, когато те сравняват с някой - целта на занятието е да блеснем сами по себе си. Да блестим когато сме сами в стаята - да блестим и когато ходим по улицата измежду толкова много други, когато много от тях са по-умни; по-богати; по-образовани ... тогава ние да блестим просто с факта, че сме по-морални - да, по-бедни, но защото не сме обрали никого и няма да го направим не защото не можем да измислим начин да ги направим, а защото не бихме си позволили. Да сме по-ниско образовани, защото така са се стекли обстоятелствата, но въпреки това сме изиграли картите си по най-добрия (включвайки "честен" в понятието "добър" защото за много хора тези неща не са задължително изискващи се) възможен начин и сме подсигурили ако не друго, то поне хляб и сирене на масата на семейството си за да има с какво да се нахраним и днешния ден.

Homo, homini Lupus? Ха! Ще ми се!

Стига вече съм ви натоварвал с моите брътвежи, че ще започнете да подскачате от сенки и да гледате другарчетата си накриво, а това ще бъде ефекта, който бих пожелал най-малко от всички ... А и ми свърши сайдера...